През месец септември се навършват 20 години от края на един от най-кръвопролитните конфликти след Втората световна война, този в Босна и Херцеговина. Той продължи 3 години и в него живота си загубиха повече от 100 000 души.

На пръв поглед Босна е нормална балканска страна притежаваща всички характерни за региона положителни и отрицателни страни, но ако човек се вгледа по-внимателно ще забележи, че има нещо особено. Разделителните линии между етносите в нея са все още там, на мястото от 21.09.1995 г., когато беше подписано „Дейтънското мирно споразумение“.

Някои казват, че времето лекува, но явно в балканската страна раните са толкова дълбоки, че 20 години само леко са ги поприкрили, но за зарастване и дума не може да става.

Обществото е разделено, двете административни единици Република Сръбска и Федерация Босна и Херцеговина живеят свой собствен живот. Привидно ги свързва само изкуствено създадената обща държава, но на практика тя често е използвана само за да могат местните политици да подържат националистическата риторика и да създават положение на политическа безтегловност от което печелят само те. Положението в страната наподобява добре режисиран спектакъл, демонстриращ желание за прогрес и интеграция, но целящ само получаване на субсидии и помощи. След получаването на така нужните средства колелото се завърта до следващата субсидия, до следващата помощ когато пак се изнася познатото представление, след което помощите идват. На практика развитие няма, а от този омагьосан кръг (подържан с парите на запада) в който се върти страната губят хората. Не ме разбирайте погрешно, те също допринасят за запазването на статуквото със своето бездействие. За всичките тези години те сякаш се превърнаха в страничен наблюдател на когото му е все едно какво ще е бъдещето на собствената му страна. Но това май е присъщо за повечето страни в региона. Там хората седят, оплакват се но нищо не правят за да изменят тежката си съдба.

Защо?

Защото е по-лесно?

Защото годините тоталитаризъм са притъпили всичките им рецептори за правилно и грешно, за свобода, за по-добър живот?

В страната цари усещане за несправедливост сред представителите на всички етноси. Мюсюлманите (бошняците) са особено ядосани за оставането на половината от територията на страната под сръбско влияние. Изобщо са ядосани на сърбите че ги има. От друга страна сърбите се чувстват ощетени от съдбата, че са откъснати от голямата държава (всъщност след събитията през последните 10 години вече съвсем не толкова голяма), а хърватите просто защото са много малко. И така всеки е ядосан на някого и се чувства пренебрегнат и ощетен. Политиците и обществените деятели от своя страна не допринасят с нищо да се преодолее тази неприятна ситуация.

Най-лошото, че дори 20 години след края на конфликта живота в Босна и Херцеговина продължава да е подчинен на чувствата и спомените за войната и като че ли няма изгледи в бъдеще това да се промени. Поне докато има откъде да идват свежи пари с които да се поддържа политическото статукво.